Животът ни е низ от безкрайни повторения. В Стария завет Еклесиаст въздъхва: Няма нищо ново под слънцето; всичко вече е било.
И така:
цикличното движение
приливите и отливите
дните и нощите
графиците и разписанията
въртенето на земята
вибрациите на струните на китарата
вибрациите въобще – повторения и повторения...
Основното състояние на всяка вибрация е състоянието, към което системата
автоматично се завръща – едно състояние на покой, на равновесие. След като
децата напуснат игралната площадка, всички люлки се установяват отново
вертикално. Това автоматично възстановяване всъщност не е чак толкова
автоматично, тъй като е подчинено на гравитацията. Така че в случая с люлките,
земното притегляне може да бъде посочено като силата, която възстановява
равновесието. Поради това е необходима и друга, различна сила, която отново да
задвижи люлките. Ако детето е твърде малко, вероятно неговата майка ще даде
начален тласък. Или ще издърпа седалката на люлката и ще я пусне отвисоко – така
тя ще бъде задвижена от собствената си тежест. След това гравитацията ще осигури
маховото движение. Фактът, че люлката ще продължи да се движи, е определен от
инерцията на системата, предизвикана от масата на детето и седалката. Определена
маса, на която е придадена скорост, притежава естественото свойство да продължи
движението си със същата скорост, докато не й бъде попречено. Именно това
свойство, стремежът за поддържане на придобитата скорост, физиците наричат
инерция. Ако я нямаше силата на триенето, една система, приведена в движение, би
продължила да вибрира непрестанно.
В действителност обаче винаги е налична сила на триене, поради което люлката в
крайна сметка увисва в покой. Времето, от което се нуждае люлката, за да се
залюлее веднъж нагоре и надолу, се нарича период. То се определя изцяло от
взаимодействието между задвижващата сила и инерцията. Периодът се увеличава с
нарастването на дължината на люлката и с намаляването на гравитацията.
След като майката привикне към ритъма на люлката, вече ще може да придава всеки
следващ тласък и със затворени очи – тя напипва ритъма. Ако е способна съвсем
естествено да засилва люлката със съответния ритъм, можем да говорим за
резонанс. С правилно настройване на двата ритъма един към друг, поддържането на
движението изисква възможно най-малко усилия. Можем да определим резонанса за
идеална синхронизация. В случая тя е породена от будността на майката, тъй като
люлката си има присъщ ритъм и не би могла да се нагажда към този на засилващия я
човек.
Същото се случва и при познатия ни опит, при който единият от два камертона с
еднаква височина бива ударен. Ако не е прекалено отдалечен от първия камертон,
вторият също започва да трепти. Първият засилва втория, точно както майката
прави с люлката. Крачката от природните закономерности до човешките е много
малка. Помислете как тонът изгражда музиката. Точно като камертона, всяко
човешко същество има специфична тонална височина или дължина на вълната за
различните аспекти на своя Аз. И ако сме способни да докоснем тази височина на
тона, ще ни е много лесно да осъществим ефективна комуникация, тъй като ще сме
синхронизирани с другия. Ако настройката обаче не е правилна, нито високия глас,
нито крясъците ще ни помогнат – точно както периодът не се променя, ако опитваме
да отклоним люлката повече. Пример за дългосрочно синхронизиране са изразите: да
изчакаш правилния психологически момент или да почакаш да му дойде времето.
Точно както майката би могла да бутне седалката на люлката, само когато след
едно полюшване детето се е върнало при нея, така периодично се появяват житейски
ситуации, които могат да бъдат насочени към желаната посока, само при намеса от
наша страна в точно определен момент.
Много измервателни уреди използват принципа на резонанса. В електроинженерството
например се говори за електрически трептящ кръг, който се използва в
радиоапаратите, които можем да настроим на вълните на определена радиостанция.
И така, в много отношения човешкото същество представлява фино настроен жив
организъм, в който могат да бъдат регистрирани дори технически неизмерими
качества, като например настроение или насоченост. И обратното – организмът
понякога реагира и на технически сигнали, като например – излъчванията на
антените на клетките за мобилна връзка. Въпреки, че ритъмът на люлката, тонът на
звука или цветът на светлинния лъч могат да бъдат сетивно възприети и разпознати
от съзнанието ни, това въобще не се отнася за по-голямата част от
електромагнитните излъчвания. Видимата честотна лента всъщност е много малка
част от електромагнитния спектър, чието въздействие можем да изпитаме. За всички
излъчвания е вярно обаче, че проникват по различен начин във всяко отделно
човешко същество и му въздействат различно, именно поради това, че всеки човек
има своя специфична настройка. Все пак винаги ще има и психични съответствия
между някои хора по отношение на определени аспекти на Аза им.
Имайки предвид тези разсъждения, вероятно бихме могли малко по-добре да си
представим гностичните въздействия. Съвсем различна от всички видове
чувствителност спрямо влиянията на природата на повторението (познатия ни свят),
във всяко едно човешко същество има и една чувствителност, възприемчивост към
влиянията на първоначалното жизнено поле – сферата на непрекъснатото развитие.
Във всеки човек почива една светлинна частица, която може да вибрира с
божествената светлина. Настройването към светлината е спонтанен процес за
личността, която дълбоко в себе си осъзнава, че в тази природа звучи една и съща
песен. Такова настройване получава личността, която физически изпитва
състоянието на Еклесиаст и копнее по-силно от всякога за нещо ново – за една
нова песен.
Новата песен е песен, която бива излъчена от вечността и бива – о, чудо! –
възприета и осъзната от човешкото сърце, което толкова дълго време е било в
плен.
