И както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния. И това ви казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят царството Божие, нито тлението може да наследи нетление. Ето! Тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим.
(І Кор.15:49-52)
Философията на новия живот, която Духовната Школа на Златния Розенкройц непрестанно разпространява, съдържа някои забележителни отправни точки, които напълно потвърждават думите на ап. Павел.
Първата е: Човешкото същество е създадено от единият Дух, но в неговата сегашна изява човекът е повреден, несъвършен. Когато умре, той изоставя физическото си тяло, което означава, че неговата четворна система от носители не е вече пълна. В това несъвършено състояние той не може “да носи образа на Божествения човек”. Той не може да продължи да съществува – и със сигурност не може да влезе или да наследи Вечното царство.
Втората точка е: онзи свят, небето или божественото царство, както обичайно се разбира, не е истинското царство на Бог и следователно не е “нетленно”. Онзи свят е другата половина от света на противоположностите, който все още за известно време ще остане скрит за много от нас. Това царство не може да съдържа вечния живот, защото то е също толкова временно и тленно, както частта от жизненото поле, в което ние сега притежаваме съзнание – земната област на живот. Понятията нетленност, божие царство, плът и кръв – обяснявани като “вечно” продължение на съществуването ни – са винаги измама, заблуда! Защо сме толкова неспособни да асимилираме тази представа за божественото, това излъчване на светлината, което обхваща и нас и така да вникнем по-дълбоко в тези неща?
Въпреки че приемаме светлинното излъчване, ние го преработваме по негативен начин. Ние реагираме на тези вибрации по различни начини. Тези вибрации, които наричаме също “Христос” или “Христово излъчване”, ни докосват, те проникват в нашите същества. Дали ни харесва или не, това излъчване работи непрекъснато във всяко човешко същество: то присъства в цялата атмосфера. Работейки с нас и във нас, то ни подготвя за един нов начин на живот, за нов период на човечеството. А според начина, по който реагираме, то има съграждащ или разрушителен ефект.
Животът ни в материята не може да се обогати с никакво безсмъртие. Положителната реакция не ни спасява от физическата смърт. Но ако употребим вътрешната Христова сила по конструктивен начин, смъртта на физическото тяло може да означава нов процес към по-съзнателно съществуване. Това би станало факт, ако по време на живота си развием дълбоко прозрение за себе си и за мястото, което заемаме в това жизнено поле. Следователно, Новият човек започва да расте. По този начин необходимостта от прераждане може дори да бъде прекратена! Тогава Христовата вибрация (силата, не църковните догми) работи в нас за възкресение, за едно събуждане в духовното тяло, в което втората смърт, тази на другите носители и накрая на съзнанието, ще бъде преодоляна.
В другия случай, смъртта означава постоянното продължение на живот в заблудата, с тази разлика, че този живот продължава в земите на отвъдното. Починалият бива заблуждаван, че е в небесата, в рая, в ада или в чистилището. Понякога, след преминаване в света зад завесата, той стига до горчивото и страшно откритие, че през целия си живот е бил погрешно информиран, и че там изобщо не “всичко е различно”. Какво тогава е необходимо, следвайки Христовата мъдрост, за да постигнем възкресението още по време на нашия живот?
От самото начало на проповядване на Евангелието, необходимостта от духовно възраждане звучи над земята и човечеството. Как реагирахме на това през последните две хиляди години?
Много търсещи изковаха здрава връзка с Духовната Школа. Това означава, че Братството на Светлината им даде възможността да осъществят първоначалното християнство. Това се постига като биват въведени в истинската гностична философия. Ако те й се отдадат с цялото си сърце, всичко старо в тях ще премине и всичко ще бъде подновено.
Най–после пробив?
Две хиляди години. Колко ли много инкарнации е преживяло днешното човешко същество през тези две хиляди години? И колко ли много е научило през периодите между тези инкарнации? Придобило ли е то в това жизнено поле по-високо съзнание и по-зряла проницателност? И какво е постигнал за себе си съвременният човек в това поле? На колко поколения вече е повлиял новият Христов импулс през тези две хиляди години?
Нека да приемем, че са минали осемдесет поколения, и че днешният човек е резултат от сбора на повторенията и отпечатъците в неговата кръв. Сега в него действат активно осемдесет поколения, постоянно предявявайки едно и също изискване, отново и отново повтаряйки същия психо-религиозен аспект на кръвта му.
Светлината ще направи пробив!
А светлината се натрупва в кръвта до постигането на “определено качество”, както можем да прочетем в книгата – Божията Слава е Неприкосновена. (1)
Но този процес на натрупване не може да продължава вечно. Както всичко друго в диалектиката, така и това трябва да доведе до криза. И тази криза, този момент на голямо напрежение, трябва да се разтовари: един спад на напрежението трябва да последва тази криза, за да не завърши с разрушение. В този момент на високо напрежение, ние сме конфронтирани от решението – натрупаното качество да бъде освободено. Намираме се на кръстопът по нашия път. Можем да избираме: възкресение или падение. Някои хора изживяват тази криза много остро. Други вероятно не я осъзнават. Може би те не са събрали все още достатъчно опитности. Или те принадлежат към безразличните, които оставят нещата да преминават неусетно и се бъхтят вцепенени в навиците на вътрешното си същество, в които живота на тази планета може да ги въвлече. Това са хора, които или не могат да отхвърлят авторитета на някой гуру, църквата или държавата, или могат да възприемат универсалното учение само интелектуално. Те не го преживяват вътрешно, не могат или не приемат изискването за “всичко или нищо” и следователно не могат да го осъществят на практика.
Всеки, който е преживял тази криза и впоследствие е преминал през нея по правилен начин, е станал човешко същество на спомена. Христовият импулс се забелязва като проблясък на божествения спомен и така може да изпълни задачата си. Първата цел е постигната: “искрата” във вътрешното същество е запалена отново. Споменът за славата на човека от рая, първоначалното човешко същество от Божествения свят, е повече или по-малко жив. Този спомен, развил се и запазен в кръвната душа през хиляди поколения, дава възможност в този случай на човешкото същество да избере вярната посока по време на кризата: посоката на обновената гностично-езотерична философия, пътя към обновлението.
Импулсът на Духа на спомена ни тласка към Светлината. Но – и това е един специален аспект – когато това се случи, ние откриваме, че тази светлина не може, не е възможно да ни приеме на базата на нашето природно-магично същество.
Това е значението на думите: ”Плът и кръв не могат да наследят Божието царство; нито тленното да наследи нетленното”. Казано по друг начин: Светлината не може да развие никаква сила в това жизнено поле! Тя не може да ни помогне по-нататък в това жизнено поле на противоположностите. По никакъв друг начин, а единствено като събуди праспомена в нас.
“Аз умирам всеки ден в Христос”
Логичното следствие може да бъде само едно: откъсване от това жизнено поле! Ето я неизбежната реалност, която много хора отхвърлят. Тя не е измислена от Христос или от Духовната Школа, въпреки че розенкройцерите винаги са я разкривали като своя основна задача – непрекъснато и неотложно да ни напомнят за нея.
Откъсването от това жизнено поле включва “ежедневното умиране”, както се изразява ап.Павел, ежедневно да се разделяме с част от старото човешко същество и старите истини на природния живот. Това означава да разкъсаш биологичното съзнание, да потушиш себесъхранението и желанията и повече да не приемаш спекулативната мисъл, че животът е отправна точка на действията ни. Това означава: постепенно да накараш всички животински функции да замлъкнат.
Човешкото същество не може да служи на двама господари. Не може да влезе в Божието царство и в същото време да се придържа към земните неща. Не може да служи на Бога и на Мамона. Всичко или нищо. Това е условието за тези, които желаят да вървят по Пътя на обновяването.
В своята Клеопатра, Х. Райдър Хагард пише, че този, който иска да влезе в другия свят трябва да направи така, че доста от корените на собствения му свят да умрат, а филизите, привързващи го към всичко старо, да бъдат разкъсани безмилостно при това отделяне. (2)
С това изречение Духовната Школа напълно е съгласна, ако смисълът на думите “доста от корените” бъде променен с “всички корени”. Тези, които искат да влязат в другия свят, трябва да унищожат всички корени на собствения си свят.
Тези корени произлизат от един основен корен: себесъхранението. Трябва да го оставите да умре заедно с всички странични корени и тогава ги издърпайте. И забележете: трябва да ги оставите да умрат, а не да ги отрежете живи. Да се отрежат живи означава форсиране, насилване. И точно чрез форсирането, чрез опита да се достигне нещо със сила, за което не сме готови вътрешно, се загубва райското състояние и се появява светът на противоположностите.
Форсиране означава да преминеш необмислено през нещо чрез прибързано и безконтролно желание. Като човешки същества, ние се оставяме да бъдем движени и преследвани в живота от тази безконтролна воля, за да постигнем нещо. Така бягаме от едно нещо към следващо. Човешкото същество е като състезателен кон от благородна порода, нервен и пристъпващ нетърпеливо, ненаучен да почива и изчаква.
Ето защо получаваме твърдо предупреждението да не форсираме и то най-вече по отношение достигането на “царството”. Принудата не води до освобождение. Каквото вярваме, че сме достигнали, или че трябва да постигнем чрез сила, ще се превърне в края на краищата в своята противоположност. Това, което се подтиска, винаги се завръща обратно с още по-голяма сила.
Не ни ли е позволено да протегнем ръка към новото?
Можем ли да се обърнем със същото силно желание към новото, докато все още бързаме от една цел към друга?
Не, казано ни е, че можем да се надяваме, но не и да го заграбваме. В края на краищата, ние искаме по един фундаментален начин да се сбогуваме със земната природа. Тогава ще отхвърлим и диалектичната, зловеща игра на себеутвърждаващите и спекулативни желания. Пожелаването в този смисъл означава: да привличаш и показваш определена степен на нетърпение, защото си мислим, че постигането на успех отнема толкова много време.
Обаче, под израза ”да се надяваме”, имаме предвид: да вярваме, че “то” съществува, да сме уверени, че един ден “то” ще бъде нашия жребий, и че този “един ден”, този момент ще дойде, ако се подготвим в себеотдаване на олтара на служенето и постоянно позволяваме на процеса на умиране да намира място в нас. Единственият начин да направим това е неутрализацията на волята и желанието. Ако искаме някога да се доберем до другия свят, трябва да се научим да елиминираме волята и желанието. В Гласа на Тишината можем да прочетем, че преди ръцете да се научат да хващат, те трябва да се отучат да сграбчват. (3)
Неутрализацията на волята и желанието е една стъпка по Пътя на разграждането на себесъхранението. Това себесъхранение дори ви играе номера, когато копнеете за духовна храна и духовно питие; когато вие, убедени, че търсите Божието Царство, копнеете за всички тези “други неща”, които ще представляват вашия дял. Този глад, обаче, колкото духовен и неземен да ви се струва, също трябва да бъде неутрализиран. Защото, докато все още изживявате този копнеж, вие няма да сте в състояние да се дистанцирате от вашето Аз в това отношение. Вие все още ще копнеете.
Неутрализирайте желанието! Чисто и просто действайте! Доведете до край работата, която като търсещ или ученик на розенкройцерите сте открили по вашия път, в служба на великата работа. И не го правете за себе си, а защото вашата любов ви казва, че трябва да бъде направено. Не мислете за вашия собствен духовен прогрес; не размишлявайте за вътрешното израстване, защото то ще последва автоматично и в подходящото време. Не е ли вярно, че “вашият небесен Баща знае всичко, от което се нуждаете”, както казва Христос?
Когато неутрализирането на желанието се осъществи напълно и всички метафизични и философски спекулации биват отхвърлени, започва да се възстановява свободата на мисловната способност, въпреки състоянието на структурно пленничество. Тогава ясно ще видите целта на живота на човешкото същество, открило Гносиса, а именно изграждането на Небесния човек посредством Християнските мистерии. Тогава, чрез фундаменталната промяна, сами ще изберете и постигнете състоянието на самота, която в “Откровението на Йоан” се споменава като “остров Патмос” (4). Това е състояние на неутрално, интелигентно изчакване “денят на Господа”. И в това състояние на тотална неутрализация на вашите воля и желание, вие ще вдигнете очи “към планината, откъдето ще дойде помощта”. (5)
Забележки:
1 Ян ван Райкенборг, Dei Gloria Intacta. Розекреюс Перс, София, България, 2008.
2 Х. Райдър Хагард, Клеопатра; версия върху падението и отмъщението на Хармахис, царствения египтянин, както е предадена от неговата ръка, 1889.
3 Е.П. Блаватска, Гласът на Тишината. 1889.
4 Откровение 1:9
5 Псалми 121:1
