Дао е празнота и в своите излъчвания и действия е неизчерпаемо.
О, каква дълбочина! Той е Прабащата на всички неща.
Той смекчава остротата си, опростява своята сложност,
укротява ослепителното си излъчване и се доближава до пепелта.
(Дао Дъ Дзин, стих 4)
Словото на Дао дъ Дзин има свой собствен език. Това е езикът, чрез който една друга реалност навлиза в нашия свят почти незабелязано. Използвани са думи, които разпознаваме, те са ни познати, но въпреки това не пасват на нашия обичаен модел на мислене. Понякога говорим за езика на мистериите и точно за това става въпрос: за мистерия.
Мистерия не е просто дума, с която си служим, за да обозначим нещо непознато, нещо от друг свят или ред. Не, мистерията е като пространство, в което можем да влезем. Онова, което това пространство представлява, остава скрито за нас, докато не влезем в него. Да изпитаме езика на мистериите е като усещането да открехнеш врата. Можем да хвърлим поглед към една безкрайна стая, която все още в голямата си част е непозната за нас, както може би са и словата от китайската мъдрост:
Дао... той смекчава остротата си, опростява своята сложност,
укротява ослепителното си излъчване и се доближава до пепелта...
Той не е пепел, но се изявява в пепелта; той се изявява, бидейки мистерията. Без тази мистерия човешкото съществуване би било непоносимо. Без възможността да изпита частица от красотата, от вечността във времето, човекът би бил изгубен. Посредством чудото на сърцето, божествеността може да бъде открита.
Погледнете човека:
В слепота той унищожава и присвоява онова, което смята, че му се полага. Нищо не е по-пагубно от човек, който, в своето заслепение, се отнася към други живи същества като към предмети, когато той самият се превръща в предмет и извършва дела с невъобразими последици, и така отхвърля мистерията на живота. Как хората биха могли да живеят, ако я няма мистерията, която да им дарява утеха, кураж и надежда? Дори невинаги да го съзнаваме, мистерията ни заобикаля и във видимия свят.
Погледнете човека, отделния индивид:
Изоставен от всичко и всички, той се обляга на оградата и се взира в далечината по пътя. Всичко около него изглежда унищожено. И тогава той внезапно вижда приликата с природните феномени: вечерта, нощта и следващия ден – като че ли всеки ден старият свят бива унищожен и потъва в нощта, а по изгрев бива построен един нов свят. Там, в утрото, денят като по чудо се издига отново от сивата пепел, от която някога е бил направен...
Ако и ние по подобен начин множество пъти сме седели до оградата, накрая може да дойде денят, в който да потънем в Другия. Част от стария Аз е заменена с нов Аз, ние съзираме блясъка му и можем да влезем в неговото пространство.
За такъв човек Дао вече не е празнота. Вибрационното поле на Дао, Гносисът, чистото астрално поле на Братството на Светия граал, далеч надминава обикновеното жизнено поле по чистота, скорост и сила. За несъзнателното човешко същество то е невидимо, неразбираемо е за начина му на мислене, невъзможно е да бъде възприето от него или, така да се каже – празно е. Тази вибрация бива разкрита на висшия принцип в сърцето, на Розата, и отваря вратата към пространството на мистериите. Неговите излъчвания и ефекти са неизчерпаеми за всички нас, защото тяхната острота е смекчена, опростена, няма го заслепяващото излъчване, но те са Светлина, която е сродна с човека.
Този образ намираме, обрисуван с други думи, в произведения на западната мисъл. Марсилио Фичино напътства за него посредством известните си послания. Той пише: Никой не се издига до Бог, преди самият Господ да слезе до известна степен при него.
Вдъхновен и от херметичната мъдрост, Фичино използва диалогичната форма, за да предаде определени идеи в своите послания. Така той пише: Не съм се издигнал, а бях носен нагоре към небесата. Тежките елементи на света не достигат до по-висшите сфери, освен ако не бъдат издърпани отгоре. Обитателите на земята не могат да се изкачат по небесните стълби, освен ако Небесният баща не ги изтегли. Тук става въпрос за това да се издигнем или извисим към Светлината, защото самата Светлина е слязла към нас.
Ако погледнем през прозореца по време на излитането на самолет, виждаме как всичко познато изчезва в дълбините под нас. Човечеството, със своите шум и суета, бива покрито от бяло одеяло от облаци. Светът лежи в тишина под облаците, осветени от слънцето. Да си представим, че бихме могли да се издигнем още по-високо, отвъд атмосферата, където теглото вече не съществува и пред нас лежи безкрайният тъмен космос, в който се върти вселената. Може би съществува недостъпен за човешкото ухо звук, който произхожда от движението на звездите и планетите в тъмнината, в безкрайно простиращата се тъмнина.
За да изживеем светлината, трябва да съществува нещо, което да я отразява. Светлината свети в мрака, но човекът не я разбира. Така човешкото същество стои насред една сияеща действителност. Но не я вижда – съзира единствено ослепителната тъмнина. Точно както светлината се превръща в тъмнина, ако няма обект, който да я отразява, съзнанието е несъзнателно, ако не изживява опитности. По този начин Божественото съзнание също е подобно на ослепителна тъмнина. То се проявява като светлина на съзнанието, само ако има какво да бъде осветено, какво да бъде изживяно.
Хермес казва: Само душевното съзнание вижда невидимото, защото то самото е невидимо. Защото: Можете ли да видите душевното си съзнание, да го сграбчите в ръка и с възхищение да наблюдавате образа на Бог? Ако дори онова, което е във вас е невидимо за вас, как тогава самият Бог да стане видим във вас чрез вашите физически очи?
II
Пътят към освобождението, пътеката нагоре към раждането на душата, започва от и чрез природното рождение. Някога, когато душата все още съществувала в света на живото душевно състояние, Духът изявявал себе си в тялото посредством душата. Сега, събудената душа на човека, който очевидно не иска да пребивава в ослепителната тъмнина, ще трябва отново да развие тяло, което да обгърне с мантия. Ако успее да създаде тази мантия, способността да отразява Божественото съзнание, тя ще може отново да отразява Духа.
Веднъж открила Пимандър, душата може да се изявява в Дух-Душата, в пространството, където се отправя нагоре в Духа на новия живот. Сърцето кореспондира с душата. Ако душата може да се изявява в сърцето, Едното съзнание може да бъде изявено в светилището на главата, седалището на Духа.
Това е прераждане не на душата, а такова, което трябва да бъде постигнато от самата душа. Това е процес на революция, на разделяне на душата от душата, от света на материята. Трябва да се научим да виждаме нещата по различен начин, от друга перспектива, да съзираме другата им същност. Можем да наречем това душевно съзнание или висше съзнание. В своите писма Фичино разказва как Бог говори с душата по този чуден въпрос:
Защо тъгуваш толкова, о, нещастна моя душа? Виж, аз, твоят баща, съм тук с теб... Душата: О, как очаквам вдъхновение от своя баща! Но като знам състоянието на нещата, не виждам как това може да се случи. Защото ако, както смятам, създателят на света е създал и мен, своето дете, по-близо до себе си от света, който е сътворил, онзи, който е само извън мен, не е великият ми баща. Нито може онзи, който е само в мен, да бъде мой баща, защото моят баща със сигурност е по-голям от мен, а онзи, който е в мен трябва да е по-малък. Но не знам как може нещо да е едновременно вътре в мен и извън мен. Онова, което силно ме тревожи, о, страннико, който и да си ти, е следното: аз не желая да живея без своя баща и все пак започвам да губя надежда, че ще мога да го открия. Бог отговаря: Дъще моя, погледни баща си. Баща ти е най-малката част във всички неща, както е и най-голям от всичко съществуващо; и тъй като той е много малък, той е във всяко нещо, но поради това, че е много голям, той е извън всичко. Виждаш ли, аз съм тук с теб, в теб и извън теб...
Така става ясно, че да видиш себе си по правилния начин е много важно, това означава съзнателно да се видиш в светлината на онова, което те вдъхновява. Онзи, който вижда само част от действителността, гледа като в замъглено огледало или вижда, както някога бе описано, опаката страна на килима. В своя живот, с цялата му обърканост, човешкото съзнание вижда от себе си само опаката част на шарка, която е изтъкана на голям стан от божествените пръсти. Несъвършеното съзнание вижда възли и нишки, докато прекрасната шарка остава скрита за него. И все пак, те съществуват едновременно.
III
Нека хвърлим друг поглед върху образа на душата, която може да стане едно със Светлината, след като Светлината е влязла в нея. Корпус Херметикум описва това слизане на Светлината като смесителен съд, който е изпратен долу. Заедно с този смесителен съд е изпратен и вестител, който да оповести на сърцата на хората:
Потопете се в Смесителния съд, о, вие души, които можете; вие, които вярвате и се надявате да бъдете извисени към Онзи, който изпрати долу Съда.
Защо, о, Отче, Бог не предаде Духа на всички хора? – пита Тат, а Хермес продължава: По Божията воля е всички души да се сдобият с връзката с Духа; но като награда за положените усилия.
Активността на Братството на Граала е описана от вестителя и този смесителен съд за вода и вино е изпълнен със силите на Духа.
Праатомът съдържа образа на истинския човешки произход. Излъчванията на Седморния дух, които въздействат върху светилището на главата, впоследствие оформят Пимандър. Тези седем лъча структурират силовите линии за новото човешко рождение, дрехата, блясъка на душата, от и в пространството на мистериите – сърдечното светилище. По този начин се създава ново състояние на съзнание, възприемане на мистериите, Гносис, разпознаване и познаване на Светлината в собственото същество.
Как ще съумеем да се съединим с тази Светлина и да я отразим към сърцата на хората? За тази цел отново ще се обърнем към Дао дъ Дзин. Нека изпитаме пространството зад словото, отворило процепа във вратата: Мъдрецът се държи здраво за Единството и по този начин се превръща в пример за света. Без да иска на всяка цена да сияе, той е просветлен.
А в тайната на Иисус Евангелието на Филип изразява същата идея по следния начин:
Иисус дойде при тях тайно,
защото не се появи в своя вид,
а по начин,
по който те ще могат да го видят.
Той се появи пред всички тях.
Пред великите се яви като велик.
Пред малките се яви като малък.
На ангелите се яви като ангел,
а на хората – като човек.
Поради това словото му бе скрито за всички.
Някои наистина го видяха,
мислейки, че виждат себе си,
но когато той се яви
на учениците си на хълма в пълната си слава,
той не бе малък.
Той стана велик,
но направи и учениците велики,
за да могат да го видят в неговото величие.
Това е мистерията, която всеки вижда, според възможностите си да вижда, но накрая всички ще видим Единия.
