Според периода, в който са се появили, в човешкия мозък се различават три дяла:
• Архаичен или рептилоиден (подобен на този на влечугите)
• Лимбична система или подобен на този на бозайниците
• Неокортекс или двете големи полукълба
Рептилоидният мозък се е появил преди около 400 милиона години първо при рибите. След това преди около 250 милиона години се е развил при влечугите и земноводните. При човека той лежи на върха на гръбнака и се състои от мозъчния ствол и малкия мозък. Той е мозъкът на действията и реакциите, контролиран от инстинктите, но съдържа и наследствено съзнание. Притежава арсенал от елементарни модели на поведение при опасност - нападение или бягство. Той осигурява оцеляването на организма чрез поддържане на виталните функции - сън, хранене, пиене, сексуална активност, маркиране на територия. Контролира краткотрайната памет и рефлекторните реакции. Рептилоидният мозък не познава емоции и решения. Всичко се случва инстинктивно.
Лимбичният, или емоционалният, мозък се е развил преди 150 до 300 милиона години при бозайниците. Той лежи над рептилоидния мозък, от вътрешната страна на двете мозъчни полукълба. Всичките му структури са взаимосвързани чрез хормони, невротрансмитери и пеп-тиди. Задачата на емоционалния мозък е да владее афектите и емоциите. Той определя дали опитностите са приятни или неприятни. Не преработва логически информацията.
Лимбичният мозък действа като филтър, регистрира опитностите, превръща ги в автоматични рефлекси и натрупва спомени. Той е като склад за придобито знание, грижи се за нашето оцеляване чрез приспособяване в социалното обкръжение, като улеснява възприятията, реализацията в групата, механизмите на убеждение и мотивация.
Така лимбичният мозък ни прави способни да изпитваме радост или тъга, да познаем успех или неуспех. Лимбичната система работи по-бавно от рептилоид-ния мозък. Ние сме осъзнати за нашите реакции на чувствата, дори и значението им не винаги да ни е ясно. Това е причината, поради която е трудно да ги променим. Нашите емоции като: сърцебиене, настръхване, изпотяване, изчервяване, болки в стомаха и др. се случват извън нашия контрол.
Чрез лимбичния мозък ние реагираме на стари спомени без да мислим, от което следва силно емоционално заредено поведение, неотговарящо на логиката. Затова опитностите от миналото имат толкова голямо значение в нашия живот. Лимбичният мозък е свързан с две други части на мозъка. Ако едно определено изживяване ни блокира или едно неприятно чувство ни предизвиква, тогава тази емоция активира рептилоидния мозък, потиска неокортекса и отслабва способността ни да се аргументираме и да се учим.
Ако опитността се възприема като приятна, неокортексът се стимулира, така че се използват пълните възможности на мозъка ни. Следователно лимбичната система играе една фундаментална роля във въздействията на чувствата върху жлезите с вътрешна секреция и физическите органи.
Неокортексът или големите мозъчни полукълба се появяват преди 2-3 милиона години при приматите. Те лежат над рептилоидния мозък и над лимбичната система и са около 80% от мозъчната маса. Затова неокортексът се нарича главен мозък. Наистина, при човека са нови обхватът и дейността на структурите, свързани с него. Новият мозък притежава непозната до сега гъвкавост, която липсва при „стария" мозък.
Чрез неокортекса осъзнаваме, че притежаваме съзнание, че сме, че се познаваме. Това е много важно за нашата кратковременна памет, която пази най-важните постижения в продължение на живота ни, както и значението на думите и придобитите от нас способности. Нашата памет далеч не е безгрешна. Понякога тя изопачава фактите и благонадеждността й намалява с времето.
Неокортексът е функционалната основа на представите. Ние интерпретираме емоциите чрез езика и светогледа си. Най-общо лявото полукълбо е специализирано в говорните практики - говорене, слушане, писане, четене, а дясното полукълбо - в пространствените умения -рисуване, разпознаване на предмети или образи, ориентиране и т.н.
Неокортексът е седалище на нашето логическо и рационално мислене, както и на аргументацията. В неокортекса на мозъка се развива интелигентността, нашите неврони осъществяват нови връзки, когато разбираме нещо. Той образува представи, сравнява и си припомня, но също така забравя и се заблуждава.
За да владее дадена ситуация, неокортексът трябва да контролира рептилоидния и лимбичния мозък. Това ни разкрива възможността да изразяваме своите инстикти по-учтиво. Той сублимира бягството в отстъпление, агресивността - в удоволствие от спора или самоувереност, потиска и филтрира автоматичните реакции в другите две части.
Но ние не се заблуждаваме: въпреки че притежава въображение и предусеща нещата, неокортексът същевременно е раним и зависим от собствените си предразсъдъци, които винаги са относителни и често напълно фалшиви. Той може например да сътвори невероятно практичен сценарий и да разчупи оковите на агресивността на рептилоидния мозък или в противоположния случай, да подцени дадена опасност и да възпрепятства съответната защитна реакция. В стресови ситуации неокортексът невинаги реагира безупречно. Той анализира лошо, колебае се, не може да предвижда точно. Ако стресът стане много голям, тогава на преден план излизат другите два мозъка.
Един пример: куче ръмжи срещу нас и си показва зъбите. Какво се случва в рептилоидния мозък? Страхът бива разпознат и води до действие - бягство или нападение. Когато страхът стане много голям, той ни стъписва - включва се лимбичната система, но ако в този момент неокортексът поеме ситуацията, той започва да анализира и намира тактика. Това може да е спокоен разговор с кучето, с мек глас, като човек се отдалечава от него и търси по-сигурно място. Следователно взаимодействието между трите части на мозъка невинаги е перфектно, затова понякога от това произтичат комични ситуации. Така можем да си представим, че за хумора трябва да сме благодарни на неокортекса.
НОРМАЛИЗИРАНЕ (КОНДИЦИОНИРАНЕ) ЧРЕЗ НАШИТЕ СЕТИВНИ ОРГАНИ Казахме, че лимбичната система е тази част от мозъка, която съдържа емоциите. Изследователите не са единодушни кои структури принадлежат към нея. Става въпрос за това, че главните структури се намират в междинните дялове на задната част на мозъка. Това е областта, до която достига цялата информация от тялото по гръбначния мозък. След това импулсите отново се връщат по моторните влакна надолу до кореспондиращите органи и мускули.
Лимбичната система интегрира информацията и отговаря на стимулиращото въздействие на външния свят чрез безброй много връзки между по-нисшата гръбнач-но-мозъчна система и по-висшата мозъчна система - неокортекса. Така нашият емоционален живот, както и възприятията на сетивните органи се обуславят от мозъка. Ние слушаме с ушите си, гледаме с очите си, но именно мозъкът ни разяснява тези шумове и светлинни импресии.
Целият информационен поток между клетките на сетивните органи и нервните клетки се осъществява от обмена на химически вещества, които наричаме не-вротрансмитери и невропептиди. Те се произвеждат от най-периферните нервни израстъци. С помощта на тези вещества нервните клетки комуникират не само помежду си, но и с мускулните и с жле-зистите клетки. По точно, те са езикът на нервната система.
Въз основа на знанието за тази комуникация ние можем да разберем вза-имотношенията между нервната система, имунната система и хормоналната система - трите решаващи ключа за нашата идентичност.
Имунната система изпълнява най-комплексната функция в чудната машина - нашето човешко тяло. Ако то функционира добре, може да идентифицира и елеминира чужди тела.
Чрез концепцията за имунната система, за разграничаване на Аза от не-Аза, ние разбираме, че имунната система е пазителят на нашата идентичност. Тя фактически е нашата визитна картичка, нашето биологично аз, което ни отличава от всяко друго аз на Земята.
Нека сега се опитаме да видим взаимовръзката между тези три системи, за да разберем каква е ролята на нашите емоции и убеждения. Новите изследвания доказват, че всяка мисъл и всяка емоция предизвикват химическа и електрическа трансформация, която може да се измери както в мозъка, така и навсякъде в тялото.
Както вече споменахме, емоциите имат склонност да се концентрират в лимбичната система. Тя изпраща вест до жлезите с вътрешната секреция (хипофиза, надбъбречна, щитовидна жлеза и др.) с помощта на невротрансмитери и невро-пептиди.
Интересен е начинът, по който моно-цитите - ключовите елементи на имунната система, обграждат рецепторните места на невротрансмитерите и така чрез тях се свързват имунната и нервната системи. Те свързват паметта на мозъка със загадъчната памет на имунната система. Това ни доказва колко тясно са вплетени психиката и физиката. Така разбираме, че потиснатите и складирани в тялото емоции играят важна роля за психическото състояние. С други думи те са причината за нашето емоционално пленничество.
Но какво конкретно се случва?
Ние сме изправени пред нова научна парадигма. Днес вече знаем, че всички телесни клетки имат хиляди рецептори, които прихващат сигнали от нашето обкръжение. Те са толкова много, че 40% от нашата ДНК е заета с това тези рецептори, генерация след генерация, да се възпроизвеждат точно. Когато информацията е приета от рецептора, тя се насочва към ядрото на клетката и започва процес. Това може да е поправка на някаква щета, репродукция на клетки, защита от вредител и т.н. Всеки сигнал се предава от „преносители", които се състоят от невротрансмитери, хормони и пептиди. Това са „информационни" субстанции. Те възникват в мозъка, във вътрешните органи, в сърцето, в половите органи или в почти всички телесни части. Така информацията се придвижва от клетка до клетка и образува комуникационна мрежа. Познати са около 200 пептида и всеки излъчва един комплексен, емоционален модел: чувство на радост, ярост, отмора, облекчение на болката. Преди се смяташе, че „пренасящите вещества" действат като ключ, който може да пасне към една единствена брава, към един единствен приемател. Днес се говори за привличане между предаващото вещество и приемателя чрез трептене.
Рецепторите по повърхността на клетката се движат и променят непрекъснато своята конфигурация. Така възниква трептене, което резонира с пренасящото вещество, тоест има същата честота. Тогава започват да вибрират заедно. Това явление не е изолиран феномен, а произлиза от една клетъчна група, развила клетъчен резонанс, който има мощна привличаща сила. Така както една струна на цигулка кара съседните да трептят в еднаква вибрация, по същия начин се развива синхронизация на трептенията, която в крайна сметка води до едно хармонично цяло. Всички постигат еднаква честота. Посредством клетъчния резонанс нашето физическо тяло се променя от емоциите, които изпитваме. Това явление е много важно, тъй като обяснява защо нашата кръв притежава качеството да трепти и изпада в резонанс с емоциите ни, което от своя страна определя състоянието на съзнанието ни. Този извод напълно отговаря на древната мъдрост: „Състоянието на съзнанието е състояние на кръвта."
Знае се, че транспортните вещества (трансмитерите), които са натоварени с емоции, предизвикват поток, който се разпространява по цялото тяло. Той повлиява прага на възприемчивост на мозъка, който отново чрез пептиди или трансмитери на емоции повлиява върху нашето мислене.
Прагът на възприемчивост на мозъчните клетки определя доколко мозъкът е готов да получи определена информация. Това обяснява голямото разединение между хората, тъй като прагът на възпри емчивост при всеки е много различен.
Трансмитерите са ту частици, ту вълни, подобно на светлината. С други думи това са измерими психични субстанции в нашето тяло, но също и вълни. Те се придвижват между хората при емоционално взаимодействие, както вълни от бряг до бряг. Това ни отвежда до квантовата физика. Можем да кажем, че нашето тяло е способно да провежда във всеки един момент квантови трансформации. Това ни обяснява също защо преносът на информация в тялото ни се извършва с такава висока скорост.
Накрая можем да обобщим, че нашето съзнание до голяма степен е предопределено от емоционалния ни мозък. Той интегрира и свързва цялата информация от тялото с несъзнателната памет на цялата натрупана досега опитност. И така нашите лични убеждения, дълбоко вкоренената ни вяра и поведение, несъзнателно се определят от предишните ни опитности.
НЕПРЕКЪСНАТО ОБНОВЛЕНИЕ Означава ли това, че ние чрез своя мозък, осъзнато или не, сме така устроени, че непрекъснато трябва да се борим с едни и същи проблеми и несъвършенства като последица от определено емоционално състояние, в което нашата психиката ни държи в плен? Възможен ли е изход от пленничеството на биологичните механизми? Дали ние сме само реагиращи машини, заети с непрекъснатото изграждане на защитни системи, които накрая буквално разяждат нашите психика и тяло?
Все още не сме споменали един аспект
- нашите желания. Стремежът ни да оцелеем владее нашите мисли следователно и чувствата, и реакциите ни. Нашите първични желания се намират в коремните органи и гръбначния мозък. Тази област е наречена системата черен дроб - далак и е свързана директно с рептилоидния ни мозък.
В своя живот човек е изправен пред телесни и психични опасности. Сетивните органи провеждат сигналите към мозъка. Това обяснява всичко, което преживяваме, въз основа на предишните впечатления, които са съхранени предимно в емоционалния мозък. След това мозъкът активира системите за оцеляване и то преди всичко, за да спаси нашата идентичност, тоест нашето его. Така разбираме колко много съзнанието ни, цялото ни жизнено състояние и кръвта ни са в резонанс с вибрациите на нашето его и се характеризират с него.
Трябва да възникне точка на пречупване в живота на човек, за да поиска той да се освободи от задушаващия напор за себеутвърждаване. И когато този момент настъпи, от дълбочината на своята душа човек разбира илюзията и празнотата на този свят. В същия момент сърцето става възприемчиво за новата сила, за енергията от друга природа, чието ядро се намира в сърцето. Това ядро ние наричаме атом на Духовната искра. Когато тази освобождаваща енергия може да циркулира в кръвта, жлезите с вътрешна секреция могат да произвеждат други хормони
- хормони, натоварени с нова енергия. При това хипофизата и епифизата играят
главната роля. Тези две жлези намиращи се в центъра на главата и чиито хормони попадат директно в кръвта, са най-чувствителни на новите разрушителни и обновителни енергии, които се излъчват от сърцето и чрез кръвта достигат до главата.
Тогава се отключва процес, който първо започва с пречистване на сърцето. Той ни довежда до една действителност, в която кристализиралите образи се разтварят най-вече чрез „огъня на обновлението". Това означава - чрез силите и енергиите от другата природа.
Така установяваме, че нашата самоличност се формира в непрекъсната борба да запазим своята цялост. Тази борба е вътрешно присъща закономерност на нашето жизнено поле. Освен да се придържаме към психическите и химически закони на тази природа има и втора възможност - да се освободим от нея. Наличните ни органични структури са в състояние да възприемат вибрационна енергия от съвсем друг вид, да я интегрират и да я излъчват.
Може да се каже следното: Духовният живот е израз на енергия, от която егото не е изградено. В този „нов" живот тече енергията на един друг принцип, на една друга природа, вярна на херметичния принцип -
„Да приемеш всичко, да отдадеш всичко и така да обновиш всичко."
