Ние осветлихме от различни страни нейното драматично падение. Докато предизвиканото от самата нея страдание причинява дълбоки рани на душата й, в един определен момент Пистис София открива причините за това. Тя напълно осъзнава собственото си състояние и демонстрира едно интензивно разкаяние. Вие знаете, че разкаянието в гностичен смисъл е една петорна вътрешна активност на душата. Така разкаянието се превръща в промяна на цялото душевно същество, в едно душевно обръщане, което е свързано с дълбоко себепознание. От това себепознание, идващо от дълбините на душата, се развива един тринадесеторен процес, който ни се описва до най-малките подробности.
Ние откриваме, че себепознанието трябва да бъде пълно и да се породи от опита. Опитът трябва да се прояви в едно определено личностно състояние, така че тринадесетте песни на разкаянието действително да намерят благодатна почва в душата на Пистис София. Тук не става въпрос за тринадесет молитви от вида: “О, Господи, помогни ми, защото съм в голяма беда”, а за това, посредством себепознание кандидатът да проникне до същността на състоянието си, на нищетата и страданията си.
На тази база той установява своето безсилие. И той осъзнава всичко в цялостната перспектива на реалността като резултат от погрешното жизнено поведение и то, както причините, така и природо-необходимите последствия. Той сякаш стои гол, толкова смирен и в съвършено себеотдаване пред Гносиса, и в това състояние се развива тринадесеторния процес. Този процес на тотален обрат в Пистис София благодарение на себепознанието най-напред се разглежда от психологическата му страна. Обяснява се по какъв начин ученикът психологически стига до разрешение на проблема и отново се завръща към освобождаващия живот в тринадесетия еон. Едва след това се описва структурния и трансфигуристичен опит по време на това новораждане на душата.
Ние ще следваме същия метод и ще разгледаме най-напред първата песен на разкаянието, песента на човечеството. В Пистис София тази песен на разкаянието се сравнява с псалм 69 (слав. 68). Началото на псалма показва, че той се е пеел на Шошаним , което означава “във фокуса на виолетовото братство”, т.е. в един храм, в който прониква седмият лъч.
В тази първа песен на разкаянието кандидатът разбира, че в него се е развило едно кризисно състояние, което балансира на ръба на пропастта. Освен това той знае, че сегашното му състояние на съществуване е безнадеждно, не предлага нито един единствен шанс за живот, т.е. накратко казано, е непоносимо. Предприел е различни усилия по хоризонталната плоскост, за да се издигне от падналото си състояние, но те са се оказали безполезни.
Една смъртна умора е обхванала кандидата. Той изпитва, че е заобиколен от неимоверно голяма омраза, причините за която не е в състояние да разбере. Неговите персонифицирани зложелатели го нападат и му ограбват ценностите. Но той не познава тези ценности, той не знае, че ги притежава. Той установява една такава възможност само по факта, че бива атакуван, тъй като който мрази или напада, трябва да има причина за това. Когато е нападнат някой, който е напълно притиснат в ъгъла, който вече е загубил всичко и сякаш потъва в блатото, тогава трябва да бъде поставен въпросът: “Защо?”
Познанието, че е извършил голяма глупост, и че е много натоварен с вина, сега се надига в кандидата като отговор на този въпрос. Сега би могло да се очаква, че след това себепознание той ще закрещи негативно за помощ в сляпа жажда за себеутвърждаване. Но това в никакъв случай не е така! Неговите грижи и страхове са свързани на първо място с другите, с онези, които са го вземали за пример. След влизането в 13-тия еон да бъдеш запратен надолу в бездънното блато, изкушаван и нападан от архонтите, това наистина не е възвишена представа за Пистис София. Разбираемо е, че другите, които са станали очевидци на това, ще се откажат от по-нататъшното вървене по Пътя.
Следователно тук е налице срам и страх заради трети. Страхът и срамът обаче са опасни поради негативните си въздействия. Те парализират всяка собствена активност. Затова сега кандидатът поглежда по-надълбоко: “Безнадеждно е за мен. Аз развалих всичко и съм пример, от който другите трябва да бъдат ужасени”, така си мисли той. “Тъй като реагирах напълно погрешно на излъчването на 13-тия еон, паднах. Но това падение и всичко, което е свързано с него имат смисъл. Т.е. аз преживях един смъртен ход заради Пътя, заради Гносиса. Позорът, който изпитвам и разпространявам, съществува заради ученичеството. Затова следващото, което трябва да бъде гравирано в мен, трябва да бъде познанието за моята изолация. Всички мои братя ме изоставиха. Живея в тотална самоизолация. Защото, който иска да утвърди аза си при вървенето си по Пътя, потъва в пълна самота и самоизолация.”
Какъв извод трябва да се направи от това? Изводът трябва да гласи, че този път на опитности е предвиден от Гносиса, за да се убие природният аз, егоцентризмът. И странно! Всички от нисшата природа, които мразейки кандидата, го нападат в сляпа ярост, изпълняват същата задача, когато това е необходимо. Следователно последният остатък на себеутвърждаването бива нападнат от две страни. От Гносиса – чрез отхвърляне и от смъртната природа - чрез сляпа ярост.
Следователно тотално изолираната, затънала и нападната аз-душа най-напред изпада в дълбока скръб. От психологическа гледна точка това е абсолютно вярно. Не съществува абсолютно никакъв повод за радост. Кандидатът говори за своята скръб, той свидетелства за нея, пее за нея, действа в съответствие с нея. Той бива разпознат като песимист, като голям страдалец, като меланхолик. Започват да го обсъждат. Хората подозират, че той е извършил големи грехове. Така самоизолацията става още по-голяма и той вече не намира утеха и в изразяването на своята скръб.
И тогава, в тази празнота на самоизолацията и след откритието, че т.нар. разкаяние в скръб в края на краищата пак е само себеизява и себеутвърждаване, кандидатът започва да призовава Гносиса и то по един напълно нов начин. Той вече няма никакви претенции, не предявява правата си. Той не измолва нищо благодарение на притежанието на определено качество или ценност, а се позовава на гностичното благоволение за спасението на падналите микрокосмоси.
Той моли в пълно признание: “Напълно съм потънал в бездънното блато. Жертва съм на тези, които ме мразят. Материята на смъртната природа ме плени.” И тъй като кандидатът знае, че е носител на образа и е призван да изпълни своята мисия, той моли за помощ, за спасение от пътя на смъртта. Сега той застава пред универсалната Божествена Любов и моли: Погледни ме, Господи, не отвръщай лика Си от мен, защото много ме е страх.” Прозвучава смъртният вик на аза: “Много ме е страх!”
Когато този смъртен вик заглъхва, възниква тишина. Тишината на спокойствието идва върху кандидата. Той приема своето състояние, следвайки мотото: “Не моята, а Твоята воля да бъде.” Сега животът се превръща в молитва за спасение, която се издига от тишината на душевното състояние. Душата обаче все още е заета със самата себе си. Тя периодично застава със своя срам, със своя позор или със своето безчестие пред Гносиса и се изповядва. Сега душата е станала смъртно слаба. Тя е очаквала състрадание, но то не е дошло. Тя е търсила утеха, но тя не е дошла. И тя се оплаква от многообразието на горчивите опитности, през които е преминала.
Но докато се намира в това окаяно състояние, тя започва да забравя за себе си. “Какво е нещастието и нищетата на собственото себе, сравнено с неизмеримите сили на диалектиката, които смазват безброй хора?” Ето защо, сега душата започва да се противопоставя в седем аспекта на природата на смъртта. Това става не оплаквайки се и страдайки, и умирайки, вече не като нападната, а като бореща се. Душата стои в преддверието на воюващата църква и заедно с останалите поема великата работа на Братството върху Земята.
Така в пълно отдаване в служба на другите, душата изпитва, че не само е забравила себе си, но е станала и извънредно благодарна. Дори я изпълва радост поради факта, че прави нещо, че в своето падение може да бъде полезна. Който сега осъзнава и изпитва, че с нищожността – и то точно с нея – може да бъде направено нещо в служба за Бог и човечеството, получава новото жизнено дихание, за да може да издържи. И сърцето се пречиства чрез чистия копнеж.
Така душата знае, че чрез себеизграждане отново е в процеса. Тя открива себе си като фактор във всеоткровението и едва сега наистина знае нещо за Пътя. Тя ясно разбира, че отдолу, от пустотата от освобождаването от аза, от нищото, Пътят води нагоре към освобождението. Така накрая в тази много измъчена и подложена на дълбоки изпитания душа е налице една непоклатима сигурност и следва едно ликуване и хвалебствена песен: “Завръщаме се у Дома! Ние и другите души! Ние получихме наследството!”
Така завършва първата песен на разкаянието на Пистис София.
от книгата Коментари
към "Гностичните мистерии на Пистис София" от Ян ван Райкенборг
глава 38 "Първа песен на разкаянието: Песента на човечеството"
