ПЪТУВАНЕТО НА ПТИЦИТЕ
Съществуват безброй символични разкази и митове, които изобразяват мъчителното търсене от човека на своето истинско себе. Един от тях е „Птичият събор“ написана през дванадесетото столетие от персийския поет и мистик Фарид уд Дин Аттар.
Историята разказва за това как се събрали птиците от цял свят, за да търсят своя крал – Симург. Те си избрали водач – папуняка. Той предупредил птиците, че кралят е много далеко и пътуването до неговия дворец ще бъде опасно и трудно. Можем да разгледаме тези птици като човешките души, или като качества на човешките души, които търсят своя крал, своя произход. Отначало птиците са доста въодушевени – те не искат нищо друго, освен намирането на своя крал, но постепенно започват всевъзможни извинения и оправдания. Врабчето казва, че го е страх да предприеме едно толкова далечно пътуване, кукумявката се смята за прекален домошар за да напусне гнездото. Славеят запява неговата си песен. Неговата любов е розата в преходната си красота и чувственост. Той не иска в никакъв случай да я напусне. Славеят: „Толкова съм вглъбен в любовта си към розата, че абсолютно съм изчезнал за самия себе си. В мен има толкова любов към розата, че копнея постоянно за стотиците й червени цветове. Пътуването към краля надхвърля възможностите ми. Любовта ми към нея ми е достатъчна. Как бих могъл дори за една нощ да се откажа от любовта на тази вълшебница?“ Папунякът отговорил със следните думи: „Ти си опиянен от външността на нещата. Но там няма нищо, затова трябва да се откажеш от тях. Любовта на розата е бодлива, тя те е завладяла и те държи в плен. Колкото и да е красива розата, нейното великолепие е преходно. Откажи се от розата и работи над самия себе си. Една влюбена гургулица изтъква всякакви причини, за да не отиде. „О велики папуняк, любовта толкова силно ме е оковала, че не мога повече да помръдна. Без любовта минавам през ада. Как мога да тръгна на път, когато съм пленен чрез кръвта на моята любима. Дори и за момент не мога да се откъсна от нейния любим образ. Толкова голяма е моята болка. Тя е мой идол, без нея съм загубен. Това е положението при мен, кажи ми какво мога да направя.“ Папунякът отговорил: „Ти си пленен от хубавия външен вид и повърхностната любов. Това не е нищо повече от влечението на плътта. Обичай Съвършеното. Търси света на невидимото, на истинската красота. Когато последният воал отпадне, преминава и блясъка на земната красота. Който обича външния образ е сам на себе си враг, докато тези които през цялото време обичат невидимия приятел, биват приети в чистата светлина, която е безкрайна и вечна.“
Повече от ясно е, че разясненията на папуняка са предназначени за хората, които искат да вървят по духовния път, но които по някакъв начин са възпрепятствани, например поради страх и малодушие, леност, различни привързаности, лицемерие или влечение към земното. Те са подтиквани от папуняка да осъзнаят всичко това и да открият своето предопределение. Едно голямо ято птици тръгва на път в търсене на своя крал. Пътуването е тежко и натоварването се оказва прекалено голямо за много птици. Пилигримите трябва да преминат една след друга седем долини, които са описани от поета като долините на търсенето, на любовта, на знанието, на незадържането, на единството, на учудването и на познанието на Бога. Птиците, които преодоляват долините достигат заветната цел. Само трийсет птици достигат до портите на двореца на великия крал. Тогава пред тях започнало да свети божественото слънце и се случило нещо невероятно: трийсетте земни птици разпознали собственото си лице, отразено в лицето на божествения крал, Симург. „Дълбоко изумени птиците се запитали дали това са те самите или са се превърнали в крал. И наистина – трийсетте птици изглежда че били самия Симург. И вече обновени, в един единствен миг осъзнали – те и кралят били по същество едно“. В този момент кралят проговорил: „Разтворете се с блясък и величие в мен и намерете себе си в мен.“ В отговор на това птиците се загубили завинаги в Симург. Така сенките изчезнали, разтворени в слънчевата светлина. Пътуващите, пътят и водачът вече не съществували. Намирайки краля те намерили себе си -истинското божествено себе. „Птичият събор“ ни показва, че човек не е в състояние да постигне истинско себепознание докато е обхванат от страхове и грижи, докато държи на удоволствията и насладите, и уповава на идеали типични за този свят. Не е лесно да се дистанцираме от всичко това – така ни учат славеят и гургулицата от тази персийска история.
ДА НАКАРАМЕ ВСИЧКИ ЧУЖДИ ГЛАСОВЕ ДА ЗАМЛЪКНАТ
Карл Густав Юнг също е писал по тази тема и дава два отговора на въпроса - защо човек много лесно губи контакт с неговата истинска същност. Единият е, че едно или друго индивидуално инстинктивно изкушение или емоционална представа може да извади човек от равновесие. За разяснение той дава пример от животинския свят. Един разгонен елен може изцяло да игнорира чувството за глад и сигурност. Като втора пречка хората да стигнат до истинската си същност, Юнг посочва доминирането на аз-съзнанието. Според него това са основните причини, които блокират импулсите, които идват отвътре, от истинското себе. По пътя към неговата най-дълбока същност човек трябва да накара всички чужди гласове от другите и от самия себе си, по отношение на не дотам чистите мотиви, да замлъкнат. Едва тогава неговото същество може да се отвори за това, което розенкройцерите от седемнадесетото столетие са наричали „знание на сърцето“ или Гносис.
ПЪРВОНАЧАЛНИЯТ ЧОВЕК
Който се настройва съзнателно към вътрешния глас на Гносиса, върви по път на вътрешни опитности и преживявания, защитаван и подкрепян от силата му. Колкото повече се отваря човек за зова на Гносиса, толкова повече себепознание постига, което променя напълно неговото същество и неговия живот. Той установява, че в него е скрита още една малка, но много съществена божествена способност. Светлинното ядро, божествения принцип, в повечето случаи още дремещо, излъчва настойчиво един зов. Този, който го чуе, оживява спомена за първоначалния човек, за неговия божествен произход и за неговата задача отново да се завърне при своя божествен баща. „Все повече и повече в такъв човек възниква нуждата“, казва Ян ван Райкенборг, „ да разбере целта на своя живот и плана, който стои в основата му. Все повече и повече той изпълнява този план и отваря сърцето си за чудесното осъществяване. В човека разцъфва Розата на сърцето и се чуват словата на висшия човек, изпълващ микрокосмоса на ученика. В това разцъфващо ново състояние на живот в този човек възниква едно съсвсем ново отношение към живота. Всичко, което преди това е считал за важно, сега, в светлината на новия ден, губи стойността си и се освобождава една нова способност. След сърцето, сега и главата започва да изпълнява своята истинска, първоначална задача. Глава и сърце, сърце и глава работят заедно в едно ново, появило се като резултат, просветлено състояние на живот. “ „Човече, опознай себе си“ се превръща в „Човече бъди себе си“. Това е този човек, за който Лао Дзъ казва: „Който познава себе си е посветен.“
Използвани материали:
Фарид уд Дин Атар - „Птичият събор“
Петер Хюйс – „Съвършената светлина“
Ян ван Райкенборг, Катароза де Петри – „Китайският Гносис“
М. Найми – „Книгата на Мирдад“
